Историята

EDMUND WINSTON PETUS, CSA - История

EDMUND WINSTON PETUS, CSA - История



We are searching data for your request:

Forums and discussions:
Manuals and reference books:
Data from registers:
Wait the end of the search in all databases.
Upon completion, a link will appear to access the found materials.

ОБЩ ЕДМУНД УИНСТОН ПЕТУС, CSA
ВИТАЛНА СТАТИСТИКА
РОДЕН: 1821 г. в окръг Лаймстоун, Алабама
УМЕР: 1907 г. в Хот Спрингс, Северна Каролина.
КАМПАНИИ: Port Gibson, Vicksburg, Lookout Mountain, Missionary Ridge, Всички кампании от 1864 г. на армията на Тенеси, Нашвил, Кинстън, Бентънвил.
ПОСТИГНЕН НАЙ -ВИСОК РАНГ: Бригаден генерал
БИОГРАФИЯ
Едмънд Уинстън Петтус е роден в окръг Лаймстоун, Алабама, на 6 юли 1821 г. Той получава основно образование в местни общи училища, след което учи в Клинтън Колидж в Тенеси. Учи право в Тускумбия, Алабама и е приет в адвокатурата през 1842 г. След като създава практика в Гейнсвил, той е избран за адвокат за 7 -и окръжен съд. Петтус служи в мексиканската война, след това напуска армията и заминава за Калифорния, връщайки се в Алабама две години по -късно. По време на кризата с отцепването той е назначен за комисар в Мисисипи, докато брат му Джон Дж. Петтус е управител на този щат, за да обсъди плановете на държавата за отделяне. Той се присъединява към армията на Конфедерацията и участва в отбраната на Форт Гибсън. Заловен, когато гарнизонът падна, той избяга, преди да може да бъде разменен. След като се бие в обсадата на Виксбург, той отново е заловен, но скоро е разменен. Той е повишен в бригаден генерал от 18 септември 1863 г. след службата му в планината Lookout Mountain и Missionary Ridge. Като част от армията на Тенеси, той се бори във всичките й кампании до 1864 г., включително боевете в Нашвил, Кингстън и Бентънвил. Ранен в Бентънвил, той се предаде на гара Дърам и се прибра у дома. Петтус се установява в Селма, Алабама и там установява адвокатската си практика. Представлявайки Алабама на националната демократична конвенция от 1876 до 1896 г., той е избран два пъти в Сената на САЩ, през 1896 и 1902 г. Петтус умира на 27 юли 1907 г. в Хот Спрингс, Северна Каролина .; докато изкарва втория си сенаторски мандат.

EDMUND WINSTON PETUS, CSA - История

Не мога да гарантирам тази информация, но ето един онлайн Боен Орден, който открих за конфедератите в църквата Езра.

Дивизия на Хиндман- генерал-майор Томас Кармайкъл Хиндман
Ескорт
Рота "B", 3-та кавалерия на Алабама --- капитан F. J. Billingslea

Бригада на Деас - бригаден генерал Захари Кантей Деас
19 пехотен полк от Алабама
22 -ри пехотен полк от Алабама
25 -ти пехотен полк от Алабама
39 -ти пехотен полк от Алабама
50 -ти пехотен полк от Алабама
Стрелби от 17 -ти батальон Алабама

Бригада на Маниго - бригаден генерал Артър Мидълтън Манигуалт
24 -ти пехотен полк от Алабама
28-и пехотен полк от Алабама --- подполковник У. Л. Бътлър
34 -ти пехотен полк от Алабама
10 -ти пехотен полк в Южна Каролина
19 -ти пехотен полк в Южна Каролина

Бригада Тъкър - бригаден генерал Уилям Фемистър Тъкър
7 -ми пехотен полк от Мисисипи
9 -ти пехотен полк от Мисисипи
10 -ти пехотен полк от Мисисипи
41 -ви пехотен полк на Мисисипи
Стрелби от 9 -ти батальон Мисисипи

Бригада на Уолтъл - бригаден генерал Едуард Кари Уолтъл
24 -ти пехотен полк на Мисисипи
27 -ми пехотен полк от Мисисипи
29 -ти пехотен полк от Мисисипи
30 -ти пехотен полк от Мисисипи
34 -ти пехотен полк от Мисисипи

Дивизия на Стивънсън - генерал -майор Картър Литълпадж Стивънсън
Ескорт - капитан Т. Б. Уилсън

Бригада на Браун - бригаден генерал Джон Калвин Браун
3 -ти пехотен полк от Тенеси
18 -ти пехотен полк в Тенеси
26 -ти пехотен полк в Тенеси
32 -ри пехотен полк в Тенеси
45-ти пехотен полк в Тенеси --- полковник А. Сиърси
23-ти пехотен батальон в Тенеси --- полковник А. Сиърси

Бригада на Къмингс - бригаден генерал Алфред Къминг
34 -ти пехотен полк в Джорджия
36-ти пехотен полк в Джорджия-полковник С. Е. Бройлс
39 -ти пехотен полк в Джорджия
56 -ти пехотен полк в Джорджия
2 -ри държавни войски на Грузия

Бригада на Рейнолд - бригаден генерал Александър Уелч Рейнолдс
58 -ти пехотен полк в Северна Каролина
60 -ти пехотен полк в Северна Каролина
54 -ти пехотен полк от Вирджиния
63-ти пехотен полк от Вирджиния --- капитан С. Х. Линч

Бригада на Петтус - бригаден генерал Едмънд Уинстън Петтус
20 -ти пехотен полк от Алабама
23-ти пехотен полк от Алабама --- подполковник J. B. Bibb
30 -ти пехотен полк от Алабама
31 -ви пехотен полк от Алабама
46 -ти пехотен Регламент на Алабама

Дивизия Стюарт - генерал -майор Хенри Деламар Клейтън
Ескорт
Рота "C", 1-ва кавалерия на Джорджия --- капитан Джордж Т. Уотс

Бригада на Стовал - бригаден генерал Марцел Август Стовал
40 -ти пехотен полк в Джорджия
41 -ви пехотен полк в Джорджия
42 -ри пехотен полк в Джорджия
43 -ти пехотен полк в Джорджия
1 -ви държавни войски на Джорджия

Бригада на Клейтън - бригаден генерал Джеймс Тадеус Холцклав
18 -ти пехотен полк от Алабама
32 -ри пехотен полк от Алабама
58 -ти пехотен полк от Алабама
36 -ти пехотен полк от Алабама
38 -ти пехотен полк от Алабама

Бейкърска бригада - бригаден генерал Алфей Бейкър
37 -ти пехотен полк от Алабама
40-ти пехотен полк от Алабама --- полковник Джон Х. Хигли
42 -ри пехотен полк от Алабама
54-ти пехотен полк от Алабама --- подполковник J. A. Minter

Бригада на Гибсън - генерал Бригдиър Рандал Лий Гибсън
1 -ви пехотен полк от Луизиана
4-ти пехотен полк от Луизиана --- полковник С. Е. Хънтър
13-ти пехотен полк от Луизиана --- подполковник Ф. Л. Кембъл
16 -ти пехотен полк от Луизиана
25 -ти пехотен полк от Луизиана
19 -ти пехотен полк от Луизиана
20 -ти пехотен полк от Луизиана
30 -ти пехотен полк от Луизиана
14-ти батальон, Луизиана Стрелки-майор Дж. Е. Остин

Артилерия - полковник Робърт Ф. Бекман
Батальон на Кортни - майор А. Р. Кортни
Артилерийска батерия на Алабама
Конфедеративна артилерийска батерия --- капитан С. Х. Дент
Тексаска артилерийска батерия
Батальон на Елдридж - майор Дж. У. Елдридж
Артилерийска батерия на Алабама
Артилерийска батерия на Луизиана-капитан Чарлз Е. Фенър
Артилерийска батерия на Мисисипи
Батальонът на Джонстън - майор Дж. У. Джонстън
Артилерийска батерия Джорджия
Артилерийска батерия на Джорджия-капитан Дж. Б. Роуън
Артилерийска батерия в Тенеси --- Капитан Л. Г. Маршал
Батальонът на Уилямс/Колб
Артилерийска батерия на Алабама
Артилерийска батерия на Мисисипи-капитан Пътнам Дарден
Артилерийска батерия на Вирджиния

КОРПУСА НА СТЮАРТ
ГЕНЕРАЛЕН ГЕНЕРАЛЕН АЛЕКСАНДЪР ПЕТЪР СТЮАРТ
Ескорт
Орлеански лек кон-капитан Л. Грийнлиф

Дивизия на Лоринг - генерал -майор Уилям Уинг Лоринг
Ескорт
Рота "B", 7-та кавалерия на Тенеси --- капитан Дж. П. Ръсел

Бригада на Федърстън - бригаден генерал Уинфийлд Скот Федърстън
1-ви пехотен полк на Мисисипи --- майор М. С. Алкорн
3 -ти пехотен полк от Мисисипи
22 -ри пехотен полк на Мисисипи
31 -ви пехотен полк от Мисисипи
33 -ти пехотен полк от Мисисипи
40 -ти пехотен полк от Мисисипи
Стрелби от 1-ви батальон на Мисисипи-майор Г. М. Стиглер

Бригада на Адам - ​​бригаден генерал Джон Адамс
6-ти пехотен полк от Мисисипи --- полковник Робърт Лоури
14-ти пехотен полк на Мисисипи --- подполковник У. Л. Дос
15 -ти пехотен полк от Мисисипи
20-ти пехотен полк на Мисисипи --- полковник Уилям Н. Браун
23 -ти пехотен полк от Мисисипи
43-ти пехотен полк от Мисисипи --- полковник Ричард Харисън

Бригада на Скот - бригаден генерал Томас Мур Скот
27 -и пехотен полк от Алабама
35-ти пехотен полк от Алабама --- полковник С. С. Айвс
49 -ти пехотен полк от Алабама
55 -ти пехотен полк от Алабама
57 -ти пехотен полк от Алабама
12 -ти пехотен полк от Луизиана

Френска дивизия - бригаден генерал Самюел Гиб френски

Бригада на Ектор - бригаден генерал Матю Дънкан Ектор
29-ти пехотен полк в Северна Каролина --- подполковник Б. С. Профит
39-ти пехотен полк в Северна Каролина --- полковник Д. Коулман
9 -ти пехотен полк в Тексас
10-ти кавалерийски полк от Тексас без коня-полковник К. Р. Ърп
14-ти Тексаски спускан кавалерийски полк --- полковник J. L. Camp
32-ри кавалерийски полк от Тексас, разположен на коня-полковник Дж. А. Андрюс
Кавалерийски батальон на Жак --- майор Ж. Жак

Бригада Кокрел - бригаден генерал Франсис Марион Кокрел
1 -ва кавалерия на Десант на Мисури
3-та кавалерия на демонтирани от Мисури --- *
1 -ви пехотен полк на Мисури
4-ти пехотен полк на Мисури --- #
2-ри пехотен полк на Мисури --- полковник П. С. Флурной
6-ти пехотен полк на Мисури --- $
3-ти пехотен полк на Мисури-полковник Джеймс МакКаун
5-ти пехотен полк на Мисури --- @
* Консолидиран с 1 -ва разкачена конница от Мисури
# Консолидиран с 1 -ва пехота на Мисури
$ Консолидиран с 2 -ра пехота на Мисури
@ Консолидиран с 3 -та пехота на Мисури

Sear's Brigade - бригаден генерал Клавдий Уинстар Сиърс
4-ти пехотен полк на Мисисипи --- полковник Т. Н. Адър
35 -ти пехотен полк от Мисисипи
36-ти пехотен полк от Мисисипи --- полковник У. Уидърспун
39 -ти пехотен полк от Мисисипи
46-ти пехотен полк от Мисисипи --- полковник У. Х. Кларк
7 -ми пехотен батальон Мисисипи

Дивизия на Уолтъл - бригаден генерал Едуард Кари Уолтъл

Бригада на Куарлс - бригаден генерал Уилям Андрю Куарлс
1-ви пехотен полк от Алабама --- полковник С. Л. Нокс
42 -ри пехотен полк в Тенеси
46 -ти пехотен полк в Тенеси
55-ти пехотен полк в Тенеси --- *
48 -ти пехотен полк в Тенеси
49 -ти пехотен полк от Тенеси
52 -ри пехотен полк в Тенеси
* Консолидиран с 46 -та пехота на Тенеси

Бригада на Рейнолд - бригаден генерал Даниел Харис Рейнолдс
Първи пушки в Арканзас (демонтирани)
2 -ри пушки в Арканзас (демонтирани)
4 -ти пехотен полк от Арканзас
9 -ти пехотен полк от Арканзас
25 -ти пехотен полк от Арканзас

Бригада на Голсън - полковник Джон Маккуирк
(Временно приложен на 28 юли 1864 г.)
Бригада на Кенти - полковник Едуард Асбъри О'Нийл
17 -ти пехотен полк от Алабама
26-ти пехотен полк от Алабама-майор Д. Ф. Брайън
29 -ти пехотен полк от Алабама
27 -ми пехотен полк от Мисисипи

Артилерия - подполковник С. С. Уилямс
Батальонът на Уодъл
Артилерийска батерия на Алабама --- Капитан У. Д. Емери
Артилерийска батерия на Алабама
Артилерийска батерия на Мисури
Батальон на Мирик - майор Дж. Д. Мирик
Артилерийска батерия на Луизиана
Артилерийска батерия на Мисисипи
Артилерийска батерия в Тенеси
Батальон на Сторс - майор Джордж С. Сторс
Артилерийска батерия на Алабама
Артилерийска батерия на Мисисипи
Артилерийска батерия на Мисури
Батальон на Престън/Truehart - майор W. C. Preston
Майор Д. Truehart
Артилерийска батерия на Алабама --- лейтенант C. W. Lovelace
Артилерийска батерия на Алабама
Артилерийска батерия на Мисисипи-капитан Дж. Х. Йейтс

Кавалерийска дивизия - бригаден генерал Уилям Хикс Джаксън

Бригада на Армстронг - бригаден генерал Франк Крофорд Армстронг
1-ви кавалерийски полк на Мисисипи --- полковник Р. А. Пинсън
2-ри кавалерийски полк на Мисисипи --- майор Дж. Дж. Пери
28 -и кавалерийски полк от Мисисипи
Кавалерия на Миласипи на Балантин
Фирма "А" 1-ва конфедеративна конница --- капитан Джеймс Ръфин

Бригада на Рос - бригаден генерал Лорънс Сюливан Рос
1-ви Тексаски легион --- полковник Е. Р. Хокинс
3-ти Тексаски кавалерийски полк --- подполковник J. S. Boggess
6-ти тексаски кавалерийски полк --- подполковник Питър Ф. Рос
9 -ти тексаски кавалерийски полк

Бригада на Фъргюсън - бригаден генерал Самюел Раг Фергюсън
2-ри кавалерийски полк от Алабама --- полковник Джон Н. Карпентър
56 -и кавалерийски полк от Алабама
9-ти кавалерийски полк от Мисисипи --- полковник Х. Х. Милър
11-и кавалерийски полк на Мисисипи --- полковник Р. О. Перин
12 -и кавалерийски батальон на Мисисипи

Артилерия - капитан Джон Уатис
Артилерийска батерия Джорджия
Артилерийска батерия на Мисури-капитан Хюстън Кинг
Артилерийска батерия в Южна Каролина-лейтенант Р. Б. Уодел

1 -ва дивизия, Държавна милиция на Джорджия - генерал -майор Густавус Уудсън Смит

1 -ва бригада - бригаден генерал Р. В. Карсуел
Държавни войски от 1-ви полк --- полковник Е. Х. Потъл
Държавни войски от 2-ри полк --- полковник C. D. Anderson
Държавни войски от 5-ти полк --- полковник S. S. Stanford
Държавни войски от 1-ви батальон-подполковник Х. К. Маккей

2 -ра бригада - бригаден генерал P. J. Phillips
Държавни войски от 3-ти полк --- полковник Q. M. Hill
Държавни войски от 4-ти полк --- полковник Р. Макмилан
Държавни войски от 6-ти полк --- полковник Дж. У. Бърни
Държавен артилерийски батальон --- полковник C. W. Stiles


Ранен живот и кариера

Едмънд Петтус е роден през 1821 г. в окръг Лаймстоун, Алабама. Той беше най -малкото от девет деца на Джон Петъс и Алис Тейлър Уинстън, брат на Джон Дж. Петъс и далечен братовчед на Джеферсън Дейвис. Той е получил образование в местни държавни училища, а по -късно е завършил колежа Клинтън, разположен в окръг Смит, Тенеси.

След това Петтус учи право в Тускумбия, Алабама, при Уилям Купър и е приет в адвокатската колегия на държавата през 1842 г. Малко след това се установява в Гейнсвил и започва да практикува като адвокат. На 27 юни 1844 г. Петтус се жени за Мери Л. Чапман, с която има три сина, двама от които умират в ранна детска възраст и две дъщери. През същата година той е избран за адвокат за седмия съдебен кръг на Алабама.


Slitherine

Бриг. Генерал Gideon J. Pillow, CSA (р. 1806, ум. 1878) Мексикански военен генерал, Гидеон Джонсън Пилоу има чин генерал -майор с две различни армии, но само е бригаден генерал в службата на Конфедерацията. Pillow е роден в окръг Уилямсън, Тенеси, 8 юни 1806 г. Възпитаник на университета в Нашвил през 1827 г., Pillow е бил партньор по право в Колумбия, Тенеси, с Джеймс Нокс Полк, по -късно президент на Съединените щати. Полк назначи Пилоу за бригаден генерал от доброволци през 1846 г. за мексиканската война. Бившият му партньор по правото му помогна да си осигури и чин генерал -майор. Възглавницата не се страхуваше да влезе в битката и беше два пъти ранена в кампанията в Мексико Сити. Той не беше фаворит на генерал Уинфийлд Скот, но беше защитен от Полк. Pillow неуспешно се опита да направи билет за вицепрезидент както през 1852, така и през 1856 г. Когато Тенеси се отцепи през 1861 г., Pillow беше обявен за генерал -майор на държавните войски. Той е назначен за бригаден генерал в Временната армия на Конфедерацията на 9 юли 1861 г. Първото действие идва в битката при Белмонт. Pillow е втори в командването във Форт Донелсън под командването на генерал Джон Б. Флойд, когато федералните сили обсаждат крепостта. Флойд предаде командата на Пилоу, който на свой ред напусна генерал Саймън Б. Бъкнър. След това Флойд и Пилоу избягаха преди капитулацията. Това беше краят на командването на Pillow за всичко важно. Той е назначен в бюрото за доброволци и военна служба в Тенеси и става генерален комисар на затворниците, след като генерал J.H. Уиндер умря. След войната Pillow фалира, но се върна да практикува адвокат в Мемфис с бивш губернатор Ишам Г. Харис като негов партньор. Възглавница умира близо до Елена, Арк, на 8 октомври 1878 г.

Бриг. Генерал Алберт Пайк, CSA (р. 1809, ум. 1891) Какво по света вършеше роден в Бостън виг като бригаден генерал от Конфедерацията, отговарящ за индийските войски в Арканзас? Това е само част от сложния живот на Алберт Пайк. Роден в Бостън, на 29 декември 1809 г., Пайк има много постижения в живота си, освен службата си като бригаден генерал от Конфедерацията. Пайк е припомнен като блестящ учител, поет, автор, адвокат, редактор и представител на масонството през живота си. Може да се каже, че той е бил плодовит ядеч, както и тежал над 300 килограма. От 1824-31 г. Пайк преподава в училища в Нова Англия. Той напусна североизточната част през 1831 г., достигайки до Индепенсис, Мосу. Там той се присъедини към група ловци и търговци, насочени към Санта Фе., Северна Каролина. Той преподаваше, беше издател на вестници, поет, адвокат и плантатор преди избухването на Гражданската война. Уиг, който се противопоставя на отделянето, той най -накрая хвърли подкрепата си зад новата нация, след като Арканзас напусна Съюза. Той използва връзките си с индийските нации (спечелил е дело, докато представлява племето Крийк срещу федералното правителство), за да се опита да спечели тяхната подкрепа за каузата на Конфедерацията. Пайк е назначен за бригаден генерал на 15 август 1861 г. и обещава на генерал граф Ван Дорн, че ще има 7000 свирепи воини, готови за действие. Той поведе три индийски полка в Арканзас с около една трета от обещаната сила. В битката при механа Елкхорн индийските войски на Пайк разбиха Федерална батарея под командването на полковник Петер Остерхаус. Индианците обаче спряха да празнуват и не бяха готови за контраатака. Беше повдигнато обвинение, че индианците на Пайк са скалпирали множество мъртви и ранени федерали. Ван Дорн пренебрегна командата на Пайк в докладите си. Пайк защитава войските си, заявявайки, че са вербувани само за отбраната на своята територия. Следващият командир на Пайк, генерал Томас Хиндман, беше следващият, който спори с Пайк за боравенето с пари и материали. Хиндман нареди арестуването на Пайк, но Пайк изчезна в Арканзас. Генерал Дъглас Купър каза, че Пайк не е бил или луд, или не е прав на юг. Пайк подаде оставка от комисията си на 12 юли 1862 г. и оставката бе приета на 5 ноември 1862 г. Пайк остана в полу-пенсиониране до края на войната. След войната Пайк трябваше да се справи с федералните обвинения, но успя да си върне гражданските права. Той беше адвокат в Мемфис, преди да приеме позиция като национален говорител на масонството. Умира в къщата на храма на шотландския обред във Вашингтон, 2 април 1891 г.

Пропускам Пикет, както виждам, че е свършил. Разбрах, че Пикет е продал застраховка след войната. Бихте ли купили застраховка от Pickett?

Бриг. Генерал Едмънд У. Петтус, CSA (р. 1821, ум. 1907) Последният бригаден генерал от Конфедерацията, служил в Сената на САЩ, Едмънд Уинстън Петтус служи последните години от живота си в Конгреса, от 1896 г. до смъртта си в Хот Спрингс, Северна Каролина, 27 юли 1907 г. Петтус е роден в окръг Лаймстоун, Алабама. , 6 юли 1821 г. Той посещава колежа Клинтън в Тенеси и чете право в Тускумбия, Алабама. Петтус е приет в адвокатурата през 1842 г., установявайки се в Гейнсвил, Алабама. Той е адвокат на своя окръг, а по -късно служи като съдия на Седмия. Верига. Той се премества в Кахаба, Алабама, през 1858 г. През 1861 г. той е комисар в Мисисипи, където неговият брат, Джон Дж. Петтус, е управител. Помагайки при набирането на 20 -та Алабама, той е избран за майор на тази единица, а след това е повишен до подполковник през октомври 1861 г. Той се бие с това подразделение чрез битки в Западния театър и е заловен с неговата част с капитулацията на Виксбург . След размяна той е повишен в полковник от 20 -та Алабама след повишението, а по -късно и смъртта на генерал Ишам Джерот. Петтус е повишен в бригаден генерал на 18 септември 1863 г. Той се бие при всеки голям ангажимент от Чатануга до Бентънвил, включително и при нахлуването на Худ в Тенеси. Ранен в кампанията на Каролина в Бентънвил, Петтус беше при предаването на генерал Джоузеф Джонстън, преди да се върне да живее в Селма, Алабама. Той възобнови адвокатската си практика и беше активен в демократичните дела на щата. Накрая той предлага да служи на държавна служба през 1896 г.

Бележки за Петтус-Неговото звено беше 20-та Алабама. Първоначалните източници са били в противоречие дали тази единица е от Алабама или Арканзас. Допълнителни изследвания разкриха, че това е звено в Алабама. Името на Петтус е прикрепено към мост в Селма, който е бил мястото на конфликт между демонстранти за граждански права, водени от Мартин Лутър Кинг -младши, и правоохранителните органи на 7 март 1965 г. Странно, това се случи 20 години на следващия ден известен конфликт на мост. 7 март 1945 г. е датата, на която войските на Девета бронетанкова дивизия (27 -та бронетанкова пехота) превземат моста Лудендорф в Ремаген.

Между другото, трябва да ти дам списък на кои момчета са назначени, тъй като започваш да се прокрадваш по тази точка в азбуката, където не можеш да бъдеш сигурен, че човек все още е на разположение за биография. Моля, напомнете ми, ако не публикувам тази информация през следващите дни.

1) Тексаската бригада на Polignac, от Alwyn Barr, 1998, но само 68 страници.

2) Лафайет на юга, принц Камил де Полиняк и Гражданската война в САЩ, от Джеф Кинард, 2001 г., 234 страници.

И двете са публикувани от Texas A & M University Press като част от поредицата им за военна история, а 1) е #60 и 2) е #70 от тази поредица.

Малко хумор за Полиняк, неговите грубо изсечени тексаси или тексианци го наричаха „генерал Полекат“ и Полиняк знаеше за това и в малката битка във Видалия, Ел Ей, той извика „Следвайте ме! Следвай ме! Наричате ме „Polecat“. Ще ви покажа дали съм „Полекат“ или „Полиняк“, тъй като трите му тексаски полка вървяха напред в двоен ред със спуканите бойни знамена. стр. 36 от книга 1).

& lt Съобщението е редактирано от christof139 -- 20.03.2007 г. 4:00:41 & gt


Генерал -майор Камил Арман Жул Мари, принц дьо Полиняк (р. 1832, ум. 1913). Може да се напише цяла книга за приключенията на Полиняк (голяма част от които ще се състоят от дългото му име). Полиньяк, който ще стане най -високопоставеният чужденец, който ще служи от двете страни на Гражданската война, е роден в Милтемонт, Сена и Уаз, Франция, на 16 февруари 1832 г. Той е син на президента на Съвета на министрите на крал Чарлз X и майка англичанка. Той получава образование в колежа „Станислав“ в Париж и се присъединява към 3 -ти полк на ловците през 1853 г. като частно лице, след като се провали на приемния изпит за Ecole Polytechnique, френската военна академия. Полиняк е служил с 4 -ти хусар като лейтенант по време на Кримската война, а по -късно е прехвърлен на 4 -ти ловец, преди да бъде освободен през 1859 г. В началото на Гражданската война Полиняк е в Централна Америка. Запознавайки се с P.G.T. Beauregard и бъдещият член на кабинета на Конфедерацията Judah P. Benjamin по време на посещение в Ню Йорк преди войната, той веднага предлага услугите си на Конфедерацията и е назначен за подполковник на 16 юли 1861 г. През 1862 г. служи в щаба на ген. Beauregard и след това Braxton Bragg, виждайки действия в Шило и Коринт и се присъединява към Браг за неговото нашествие през 1862 г. в Кентъки. Въпреки отличното представяне в Кентъки, особено докато служи при Бриг. Дивизията на генерал Патрик Клебърн в битката при Ричмънд на 29 август, Полиньяк не успя да получи желаното полево командване, докато той лично не лобира пред Прес. Джеферсън Дейвис и генерал Самюъл Купър, генерал -адютант. Полиняк е повишен в бригаден генерал на 10 януари 1863 г. и до края на май пристигна в театъра на Трансисипи, където голяма част от службата му дойде при генерал Ричард Тейлър Окръг Западна Луизиана. Поставен под командването на 2 -ра Тексаска бригада, която генерал Кърби Смит нарече „недисциплинирана тълпа“, Полиняк скоро се възцари в мъжете, които го нарекоха „Генерал Полекат“, вместо да се опита да произнесе името му правилно, и ги направи ефективни бойна сила. "Полекат" и неговите тексаси воювал с отличие по време на кампанията на Червената река, особено в битките при Мансфийлд и Плезънт Хил. Именно в битката при Мансфийлд, която се проведе в Де Сото енория, Луизиана, на 8 април 1864 г. и беше първият голям ангажимент на кампанията на Съюза за Червената река, Полиняк придоби голяма слава: когато Бриг. Генерал Алфред Мутон, който командваше 2 -ра пехотна дивизия на Тейлър, беше убит, докато ръководеше зарядната си бригада, Полиняк пое командването на дивизията, която понесе 40% жертви, докато осакатява дивизия на Съюза и пленява две артилерийски батареи. Два месеца по -късно, на 13 юни, той получава повишение в генерал -майор, датиращо от деня, в който играе жизненоважна роля в Мансфийлд. За да отбележим най -добрия момент на Полиньяк, всеки първороден потомък от мъжки пол е кръстен „Мансфийлд“. Към края на войната правителството на Конфедерацията изпрати Полиняк във Франция, за да се опита да потърси намеса от правителството на Наполеон III. Той управлява блокадата на 17 март 1865 г. и пристига в Испания малко преди края на войната. След войната изучава математика и политическа икономия, но излиза от военна пенсия, за да ръководи френската 1-ва дивизия по време на Френско-пруската война. Награден с Почетния легион, Полиняк се връща към изучаването на математиката и развива репутация в тази област преди смъртта си в Париж на 15 ноември 1913 г. Полиняк, който е погребан във Франкфурт, е последният генерал -майор от Конфедерацията, който умира. (Био от Бил Бит)

Лидерство: 6
Тактически: 5
Инициатива: 3
Команда: 5
Кавалерия:

Преподава: Взривен (15), Организиран (24), Френски

& Quotorphans & quot, уловени на запад от река Мисисипи, в крайна сметка бяха организирани в 8 роти и комбинирани с независим батальон от Тексас, за да станат 17 -та консолидирана кавалерия. Това подразделение не може да бъде въоръжено, докато Талор не победи първия от опитите на Натаниел Банкс да нахлуе в Тексас през 1863 г. Достатъчно оръжия бяха заловени от „Армията на комисарите“ от „Банките“ за оборудване на полка. Първият полковник беше Джеймс Р. Тейлър, който по -рано беше командир на рота в 17 -ия кавалерийски полк в Тексас (демонтиран) и следователно заглавието на подразделението. Битката при Мансфийлд през април 1864 г. ефективно унищожи полка като бойна сила. Само 200 ефективни бяха оставени в преследването на армията на Банкс след битката при Мансфийлд (наричана още Sabine Crossing). Полковник Тейлър е убит, след като успява Полиньяк да командва бригадата, а подполковник Ноубълс е убит, водейки полка при превземането на артилерийската батарея на Чикагската търговска единица. Оцелелите отново бяха консолидирани в група с размер на компания и присъединени към Тексаския отдел на Уокър до края на войната.

& lt Съобщението е редактирано от Уит -- 26.03.2007 17:22:08 & gt

И като разработчик на игри, аз съм просто благодарен, че не се опитахме да направим игра от Гражданската война на ниво компания. Шейш!

Първата корекция беше за стил, тъй като имаше две „quotserved“ близо един до друг.

Чудя се дали препратката към 7000 „свирепи“ воини е директен цитат от някъде - ако е така, трябва да го поставим в кавички.

Също така извадих изречението „Ван Дорн игнорира командата на Пайк в докладите си“, защото не можах да разбера значението му и защото разчупи разказа.

Бриг. Генерал Алберт Пайк (р. 1809, ум. 1891). Какво по света вършеше роден в Бостън виг като бригаден генерал от Конфедерацията, отговарящ за индианските войски в Арканзас? Това е само част от сложния живот на Алберт Пайк. Роден в Бостън на 29 декември 1809 г., Пайк има много постижения в живота си, освен военната си служба. Той е запомнен като блестящ учител, поет, автор, адвокат, редактор и представител на масонството, може да се каже, че е бил и плодояден, тъй като тежал над 300 килограма. От 1824 до 1831 г. Пайк преподава в училища в Нова Англия. Той напусна североизтока през 1831 г., достигайки до Индипендънтс, Мисури, където се присъедини към група ловци и търговци, насочени към Санта Фе, Ню Мексико. Той се установява в Арканзас през 1833 г. и започва да преподава училище в окръг Поуп. Той също така беше издател на вестници, поет, адвокат и плантатор преди избухването на Гражданската война. Уиг, който се противопоставя на отделянето, Пайк най -накрая подкрепи новата нация, след като Арканзас напусна Съюза и реши да използва връзките си с индийските нации - той спечели дело, докато представляваше племето Крийк срещу федералното правителство, за да се опита спечелете тяхната подкрепа за каузата на Конфедерацията. Пайк е назначен за бригаден генерал на 15 август 1861 г. Поради добрите си отношения с „Петте цивилизовани племена“ правителството на Конфедерацията го помоли да вербува индийски войски, и му даде командването на Департамента на индийската територия. Пайк обеща на генерал Ърл Ван Дорн, който беше назначен за командващ окръг Трансисипи през септември, че ще има 7000 свирепи воини, готови за действие, но в крайна сметка води бригада от четири индийски полка в Арканзас, което възлиза на около една трета от обещаната сила. В битката при механа Elkhorn (Pea Ridge) на 7-8 март 1862 г. войските на Пайк разбиха батарея на Съюза под командването на полковник Петер Остерхаус. Мъжете обаче спряха да празнуват и претърсете изоставеното оборудване и консумативи, и затова бяха неподготвени за контраатака това ги изгони от полето и дори откара някои от тях веднага в Индийската територия. По -късно беше повдигнато обвинение, че хората на Пайк са скалпирали редица мъртви и ранени войници на Съюза. Пайк защитава войските си, заявявайки, че са вербувани само за отбраната на своята територия. Следващият командир на Пайк в театъра в Трансисипи, генерал Томас Хиндман, спори с него за боравенето с пари и материали и когато Хиндман нареди да бъде арестуван, Пайк изчезна в Арканзас, избягвайки залавянето. Генерал Дъглас Купър, който в края на 1863 г. ще поеме командването в Индийска територия, отбелязва, че Пайк не е бил или луд, или не отговаря на истината на юг. Пайк подаде оставка от комисията си на 12 юли 1862 г. и оставката бе приета на 5 ноември. След това той трябваше да се справи с федералните обвинения, но успя да си върне гражданските права. Пайк се върна към адвокатската професия, след като се премести в Мемфис, преди да приеме позиция като национален говорител на масонството. Пайк умира в дома на храма на шотландския обред във Вашингтон, окръг Колумбия, на 2 април 1891 г. и е погребан в гробището на Оук Хил. (Био от Бил Бит)

Лидерство: 1
Тактически: 2
Инициатива: 1
Команда: 1
Кавалерия:

Начална дата: 15
Дата на смъртта: 36

Бриг. Генерал Гидеон Джонсън Възглавница (р. 1806, ум. 1878). Генерал от мексиканската война, Pillow притежава ранг на генерал -майор с две различни армии, но само е бригаден генерал в службата на Конфедерацията. Може би той е по -забележителен, обаче, поради недостатъците на личността си и способността си да събира лични и политически врагове. Pillow е роден в окръг Уилямсън, Тенеси, на 8 юни 1806 г. Завършил 1827 г. колеж Cumberland College в Нашвил, той е бил партньор по право в Колумбия, Тенеси с Джеймс К. Полк, по -късно президент на Съединените щати. Полк, чиято номинация за кандидат на демократите е проектирана от Pillow, го назначил за бригаден генерал от доброволци през 1846 г. за Мексиканската война, а по -късно бившият му партньор по закона му помогнал да си осигури и чин генерал -майор. Възглавницата не се страхуваше да влезе в дебела битка и в резултат беше два пъти ранен в кампанията в Мексико Сити. Въпреки храбростта му, Възглавницата не беше харесвана от двамата армейски командири, Генс. Уинфийлд Скот и Захари Тейлър, за неговата свадливост, но той беше защитен от Полк. През 1849 г. Pillow застава пред два анкетни съда, за да защити поведението си във войната в Мексико и двата пъти е оневинен. Влизайки в политиката, Pillow неуспешно се опита да направи демократичния билет за вицепрезидент през 1852 и 1856 г. и да получи място в Сената на САЩ през 1857 г.. Когато Тенеси се отделя през 1861 г., Pillow е назначен за генерал -майор на държавните войски и командва 22 пехотни полка, 10 артилерийски роти и два кавалерийски полка. Впоследствие той е назначен за бригаден генерал в Временната армия на Конфедерацията на 9 юли 1861 г. Първото действие на Pillow идва в битката при Белмонт (Мисури), срещу генерал Улис С. Грант, на 7 ноември. Pillow беше втори в командването във Форт Донелсън, крепостта на Конфедерацията на река Къмбърланд, която беше от решаващо значение за защитата на Нашвил, при генерал Джон Б. Флойд, когато силите на Грант обсадиха крепостта. Враждата на Pillow с генерал Саймън Б. Бъкнър, който командваше другата конфедеративна дивизия там, сериозно повлия на способността им да организират координирана отбрана и беше сред факторите, водещи до превземането на крепостта. Realizing that the fort would ultimately be taken, on February 15, 1862 the Confederates attempted to break out, but their effort failed in no small part because Pillow fumbled his initial success by grasping beyond his reach. Bottled up in the fort once more, that night the senior command recognized defeat as inevitable. Instead of surrendering themselves alongside their men, Floyd passed command to Pillow, who in turn left Buckner in charge, and Floyd and Pillow then fled across the river on a skiff, leaving Buckner, an old friend of Grant, to surrender the next morning. (Pillow justified his decision at the time by declaring, according to witnesses, that There were no two persons in the Confederacy whom the Yankees would prefer to capture than himself and General Floyd. Ironically, when told this by Buckner, Grant scornfully stated, I would rather have him in command of you fellows than as a prisoner. ) Pillow spent the rest of the year attempting to justify his actions both in the press and in an endless series of letters to government officials. He did receive a brief brigade command at the Battle of Murfreesboro on December 31, 1862-January 2, 1863, but it was his last major wartime assignment. He was assigned to the volunteer and conscript bureau in Tennessee and became commissary general of prisoners after Gen. J.H. Winder died. Pillow s final field command came in an attempt to harass enemy supply lines, but this effort failed and he returned to his previous duty. After the war, he returned to practice law in Memphis with former Governor Isham G. Harris as his partner, but eventually went bankrupt. Pillow died from yellow fever near Helena, Arkansas on October 8, 1878. (Bio by Bill Battle)

Leadership: 2
Tactical: 1
Initiative: 1
Command: 0
Cavalry:


Edmund Winston Pettus House Site

Edmund Winston Pettus, lawyer, General C.S.A., U.S. Senator, was born Limestone County, Alabama, 1821.
Admitted to bar, 1842.
Moved to Cahaba, 1858.
Major, C.S.A., 1861.
Brigadier General, 1863.
U.S. Senator, 1897-1907.
Resided here from 1866 until death, 1907.
When in Senate, with John T. Morgan, Selma was home of both U.S. Senators from Alabama.

Erected 1972 by Alabama Historical Association.

Теми. This historical marker is listed in these topic lists: Government & Politics &bull War, US Civil. A significant historical year for this entry is 1821.

Местоположение. 32° 24.375′ N, 87° 1.383′ W. Marker is in Selma, Alabama, in Dallas County. Marker is on Alabama Avenue east of Mabry Street, on the right when traveling east. Докоснете за карта. Marker is in this post office area: Selma AL 36701, United States of America. Докоснете за упътвания.


Biography: Edmund Winston Pettus born July 6, 1821 – photograph

EDMUND WINSTON PETTUS

BIOGRAPHY and GENEALOGY

(1821- 1907)

Limestone, Cahaba, Sumter and Dallas County, Alabama

Edmund Winston Pettus, United States senator from Alabama, was born, July 6, 1821, to John and Alice Taylor (Winston) Pettus.

His father was born in Fluvanna County, Virginia where he was a planter.

John Pettus moved to Davidson County, Tennessee around the turn of the century and in 1807 married Alice Winston, daughter of Anthony Winston, a Revolutionary War Veteran as well as a member of the Virginia convention of 1775. Patrick Henry was a first cousin of Anthony Winston and his son John Anthony Winston, was the first native-born governor of Alabama. Alice was born in Buckingham County, Virginia. General Jackson was a friend and danced at their wedding.

In 1809, John and Alice Pettus moved to Madison county, Alabama then to Limestone County, Alabama where Edmund Pettus was born. John died in 1822 in Limestone County, Alabama but Alice survived him nearly sixty years, dying in 1878. She was living with Edmund in 1870 Selma, Dallas County, Alabama census.

Edmund Winston Pettus

Edmund Winston Pettus was educated in the common schools and at Clinton college, Tennessee and studied law with William Cooper, of Tuscumbia. then the leader of the bar in Northern Alabama. In 1838, he married Mary Lucinda Chapman (b. November 24, 1823, Huntsville, Madison Co., AL – July 15, 1906, Selma, Dallas County, AL)

He was admitted to the bar in 1842 and began practice at Gainesville, Alabama and fought in the Mexican War. In 1844 he was elected solicitor of Sumter county, a post he resigned when, in 1849, he was carried by the gold excitement to California. Returning after spending two years on the Pacific slope, he located at Carrolton, in Pickens county.

WHERE DO I START? Hints and Tips for Beginning Genealogists with On-line resources

In 1852, he took up the duties of solicitor in that county and discharged them for two years. His administration of the office of solicitor had brought him prominently before the people, and in 1855 he was elected judge of the seventh judicial district. He resigned the judgeship in 1858 and removed to Cahaba in Dallas county, where he continued to live until the breaking out of the war between the States.

Edmund Winston Pettus

While the south was negotiating and planning for such co-operation as should render secession a fixed fact, Judge Pettus was dispatched a commissioner from Alabama to the state of Mississippi. As Mississippi was the scene of his first work in behalf of the Confederacy, it furnished the scene of martial exploit with which his name is widely associated. This occurred at the siege of Vicksburg. The enemy had captured a redoubt that was of great strategic importance and Gen. Stephen D. Lee ordered that it be retaken,in spite of the manifestly dangerous character of the attempt. It fell to the lot of Lieut. Col. Pettus that he should get the order to retake the redoubt. He promptly accepted the duty and called for volunteers.

It looked then as if to volunteer meant that the volunteer would go forth to certain death. Men shrank away. There was, however, there a body of men made of as stern stuff as the officer himself. Waul’s Texas legion volunteered in a body. Selecting forty of them, and, together with three Alabamians who had also volunteered, Col. Pettus stormed the redoubt, captured it and carried away 100 prisoners and three of the enemy’s flags.

He entered the army in August 1861 and was made major of the Twentieth Alabama infantry. He was shortly afterward promoted to the rank of lieutenant-colonel. He was with Gen. Kirby Smith in the Kentucky campaign of 1862. In. the succeeding winter he was assigned to Mississippi, and was in the engagement of Port Gibson and Baker’s Creek and was shut up in Vicksburg. In October 1863, he was appointed brigadier-general and took command of the twentieth, twenty-third, thirtieth, thirty-first and forty-sixth Alabama regiments. His command saw constant service to the end of the war, being at Missionary Ridge and Lookout Mountain, at Atlanta, Nashville and at Bentonville. His only wound was received at Bentonville.

Edmund and Mary Lucinda (Chapman) Pettus had the following children:

  1. Virginia Pettus
  2. Lucy T. Pettus ( b. ca. 1845) married John E. Roberts before 1880
  3. Mary N. Pettus (b. ca. 1853) (b. ca. 1859 d. 1901 in Montgomery, Alabama. In 1880, he married Mary Eleanor Knox (b. ca 1855- July 20, 1942) Francis and Mary had a daughter named Alice

In August 1861, he entered the army as a major of the Twentieth Alabama infantry and made lieutenant-colonel shortly afterward. Edmund became colonel on the death of Col. Garrot He became brigadier-general in September 1863. He achieved distinction as a soldier at Rocky Face Ridge, New Hope Church, Lookout Mountain, Missionary Ridge, in the operations about Atlanta and in storming a redoubt at Vicksburg.

After the war he returned to his law practice, steadily declining any political honors for many years, although he might have had years ago any office within the gift of the people of the State. In 1896 he was nominated, without his own solicitation, for the office of United States senator. After his nomination, he received more votes in the legislature than there were Democratic members, and on March 4, 1897, he took his seat as the successor of James L. Pugh

Although new to the business of a legislator in the Congress of the United States his long experience in the law, his active participation in and familiarity with political affairs, and the wide range of his information on public questions soon placed him in the front rank of senators. At the close of his first term ,he was re-elected, his died before his term expired on July 27, 1907, at the age of 86 and is buried in Dallas County, Alabama, at Live Oak Cemetery along with his wife, Mary Lucinda who died July 15, 1906.

The Edmund Winston Pettus Bridge in Selma, Alabama, a civil rights landmark, is named after him.


Сомьор

Jeunesse et formation

Edmund Pettus naît en 1821 dans le comté de Limestone, en Alabama [ 1 ] , [ 2 ] . Il est le fils cadet de John Pettus, et Alice Taylor Winston, le frère de John J. Pettus, et un lointain cousin de Jefferson Davis [ 1 ] . Pettus suit sa scolarité dans les écoles publiques locales, et, plus tard, est diplômé du Clinton College situé dans le comté de Smith, au Tennessee [ 3 ] .

Pettus étudie alors le droit à Tuscumbia, en Alabama, avec William Cooper comme professeur et est inscrit au barreau de l'État en 1842. Peu de temps après, il s'installe à Gainesville et commence à pratiquer en tant qu'avocat.La même année, il est élu procureur de la septième Cour itinérante de l'Alabama [ 4 ] , [ 5 ] .

Avant la guerre de sécession

Au cours de la guerre américano-mexicaine en 1847-49, Pettus, sert comme lieutenant avec les volontaires de l'Alabama, et après les hostilités, il part pour la Californie, où il participe à des actions paramilitaires contre les Yukis et d'autres Indiens d'Amérique [ 1 ] .

En 1853, de retour en Alabama, il sert à nouveau dans la septième cour itinérante en tant que procureur. Il est nommé juge dans cette cour en 1855 jusqu'à sa démission en 1858. Pettus déménage ensuite dans la ville, maintenant disparue, de Cahaba dans le comté de Dallas, en Alabama, où il reprend son travail en tant qu'avocat [ 6 ] .

Guerre de Sécession

En 1861, Pettus, un partisan enthousiaste de la cause confédérée et de l'esclavagisme, est un délégué du parti démocrate à la convention de sécession qui se tient au Mississippi, où son frère John sert comme gouverneur. Pettus contribue à l'organisation du 20° régiment d'infanterie de l'Alabama, et est nommé comme l'un de ses premiers officiers [ 7 ] . Le 9 septembre, il est commandant dans le régiment, et, le 8 octobre, il devient lieutenant-colonel.

Pettus, sert sur le théâtre occidental de la guerre de Sécession. Pendant la campagne de Stones River, il est capturé par les soldats de l'Union le 29 décembre 1862, puis échangé un peu plus tard contre des soldats de l'Union. Pettus est capturé à nouveau le 1 er mai 1863, faisant partie de la garnison se rend après avoir défendu Port Gibson au Mississippi. Toutefois, il parvient à s'échapper et retourner dans ses propres lignes. Pettus est promu colonel le 28 mai, et reçoit le commandement du 20th Alabama Infantry.

Au cours de la campagne de Vicksburg de 1863, Pettus et son régiment font partie de la force de défendant le contrôle confédéré du fleuve Mississippi. Lorsque la garnison capitule le 4 juillet, Pettus, est de nouveau prisonnier jusqu'à son échange le 12 septembre. Six jours plus tard, il est promu brigadier général [ 8 ] et le 3 novembre, il reçoit le commandement d'une brigade dans l'armée du Tennessee. Pettus et sa brigade participent à la campagne de Chattanooga, postés à l'extrême sud de la pente de Missionary Ridge le 24 novembre et se battent le jour suivant [ 9 ] , [ 10 ] , [ 2 ] , [ 11 ] .

Pettus, et son commandement prennent part lors de la campagne d'Atlanta de 1864, combattant lors des batailles de Kennesaw Mountain le 27 juin , d'Atlanta le 22 juillet, et de Jonesborough du 31 août au 1 er septembre . À partir du 17 décembre , il conduit provisoirement une division de l'armée du Tennessee [ 12 ] . Par la suite, lors de la campagne des Carolines de 1865, Pettus est envoyé pour défendre Columbia, en Caroline du Sud, et participe à la bataille de Bentonville du 19 au 21 mars. Pettus est blessé dans ce combat, touché à la jambe droite, peut-être une blessure auto-infligée, selon certaines sources, au cours de la première journée de la bataille. Le 2 mai , il est libéré sur parole à Salisbury, en Caroline du Nord, et, après que la reddition de la Confédération à Appomattox, Pettus est gracié par le gouvernement des États-Unis le 20 octobre.

Après la guerre

Après la guerre, Pettus retourne en Alabama et reprend son activité d'avocat dans son cabinet de Selma. Avec des bénéfices de son cabinet, il achète des terres agricoles.

Pettus sert en tant que président de la délégation de l'État à la convention nationale démocrate pendant plus de deux décennies [ 2 ] .

En 1877, au cours de la dernière année de la reconstruction, Pettus est nommé Grand dragon du Ku Klux Klan de l'Alabama [ 2 ] , le Ku Klux Klan est avec les lois Jim Crow [ 13 ] , [ 14 ] , [ 15 ] , [ 16 ] , [ 17 ] , un des dispositifs des états du Sud pour s'opposer par tous les moyens violents possibles (assassinats, attentats, viols, tortures, enlèvements, incendies d'écoles et d'églises afro-américaines) à l'application des nouveaux droits constitutionnels des Afro-Américains garantis par plusieurs amendements au lendemain de la Guerre de Sécession : le Treizième amendement de la Constitution des États-Unis du 6 décembre 1865 abolissant l'esclavage, le Quatorzième amendement de la Constitution des États-Unis de 1868, accordant la citoyenneté à toute personne née ou naturalisée aux États-Unis et interdisant toute restriction à ce droit, et le Quinzième amendement de la Constitution des États-Unis, de 1870, garantissant le droit de vote à tous les citoyens des États-Unis.

En 1896, à l'âge de 75 ans, Pettus est candidat pour le Sénat des États-Unis en tant que démocrate, et remporte l'élection en battant le titulaire James L. Pugh. Sa campagne s'appuie sur son succès dans l'organisation et la popularisation du Klan de l'Alabama et son opposition aux droits civiques des Afro-américains, partisan de la ségrégation raciale.

Le 4 mars 1897 , il est élu au Sénat des États-Unis, et est réélu en 1902 [ 10 ] .

Il tient avec John Tyler Morgan un discours commémoratif d'élus du Congrès, le 18 avril 1908 au Sénat puis le 25 avril 1908 à la Chambre des représentants [ 18 ] .

Vie personnelle

Le 27 juin 1844 , Pettus épouse Mary L. Chapman, le couple donne naissance à trois filles, Virginia Pettus, Lucy T. Pettus, Mary N. Pettus, et un fils Francis Leigh Pettus [ 11 ] .

Pettus meurt à Hot Springs, en Caroline du Nord, durant l'été 1907. Il est enterré dans l'Old Live Oak Cemetery de Selma [ 19 ] .


Edmund Pettus

Edmund Winston Pettus (born July 6, 1821 in Limestone County , Alabama , † July 27, 1907 in Hot Springs , North Carolina ) was an American politician ( Democratic Party ). He represented the state of Alabama in the US Senate and was a high-ranking member of the Ku Klux Klan .

Edmund Pettus was the youngest of John Pettus and Alice Taylor Winston's nine children and a distant relative of Southern President Jefferson Davis . John J. Pettus , governor of Mississippi, was an older brother.

After completing his schooling in Alabama and Tennessee , Pettus studied law , passed the bar exam in 1842 and practiced as a lawyer in Gainesville . In 1844 he was elected Solicitor for the Seventh District Court . He served as a lieutenant in the Mexican-American War . From 1855 to 1858 he worked as a judge in the seventh judicial district.

After the outbreak of the Civil War , Pettus joined the Confederate Army . First he was operations staff officer of the 20th Alabama Infantry Regiment with the rank of major , one month later deputy regimental commander and in May 1863 as a colonel its regimental commander. He took part in the second Vicksburg campaign and was eventually promoted to brigadier general.

When the war ended, Pettus returned to Alabama and worked as a lawyer in Selma , Alabama. From 1877 he headed the Ku Klux Klan as the "Grand Dragon of the Realm of Alabama" . As a Democrat, he was a member of the US Senate from March 4, 1897 until his death on July 27, 1907.

In Selma, the Edmund Pettus Bridge was named after him. This gained national fame on March 7, 1965, when a protest march of the civil rights movement led by Martin Luther King led over it and its members were brutally attacked by the local police after crossing the bridge.


Kings of the Confederate Road

Two writers — one black, one white — journey to Selma, Alabama, in search of "Southern heritage." This is their dialogue.

Tad Bartlett is a white man who grew up in Selma, Alabama, then moved to New Orleans later in life. Maurice Carlos Ruffin and L. Kasimu Harris are black men born and raised in New Orleans. Along the way, they all became friends. On May 19, 2017, the three gathered to watch as the Robert E. Lee statue was removed from Lee Circle near downtown New Orleans, then on the July Fourth holiday, they traveled to Selma to examine what Southern heritage means in our shared world. This article is Tad's and Maurice's conversation about that road trip, with Kasimu's pictures documenting the adventure.

Words by Maurice Carlos Ruffin и Tad BartlettPhotographs and captions by L. Kasimu Harris

Tad Bartlett: I’d had a three-margarita lunch. Perhaps that was a little excessive, with the added mezcal, but it was a day for drinking. The sky was blue and the air was warm and soft more importantly, Robert E. Lee was finally coming down. I took my third margarita in a go-cup and walked the couple blocks to the west side of Lee Circle.

A crowd of several hundred were gathered on the barricaded street and in the adjoining gas station parking lot, festive, smiling, occasionally craning their heads up at the statue. A crane rose above Lee, its hook swaying over his head not unlike a noose, while workers rigged him for the final hoisting.

The statue sympathizers had been laying siege to other statues in New Orleans for the previous month, waving Confederate battle flags, League of the South flags, and Trump flags, engaging in screaming matches with locals as first one statue and then another were removed, but on the day Lee came down they must have been on the other side of the traffic circle. On our side was only love and a significant police presence. One fellow showed up with a large speaker on a bike trailer and acted as the DJ for the event. Midnight Star’s “Freak-a-Zoid” caught my ear that was big at the Selma Skating Rink when I was 11. The margaritas had been a good decision. Later, during Prince’s “When Doves Cry,” a unicyclist weaved in and out of the crowd, rhythmically swirling a leopard-print scarf, while two schoolkids and two old ladies began double-dutch jump-roping.

All afternoon the crews had struggled to get a strap around the statue, loosening bolts, examining up close then backing their movable platform down, conferring endlessly. It started to seem like the statue might never come down. Decades had passed since activists, including Marie Galatas, Avery Alexander, Malcolm Suber, Leon Waters, and more recently the Take ’Em Down Nola group formed in 2014 and led by Suber, Michael “Quess?” Moore and Angela Kinlaw, had begun advocating removal of the monuments and other memorials to white supremacy in New Orleans. Almost two years had passed since Mayor Mitch Landrieu had joined in the cause in the wake of the massacre of black worshippers by a Confederate-inspired terrorist at Emanuel A.M.E. Church in Charleston. The statue-removal had been tied up for the past year and a half in federal court by pro-statue groups, and almost a month had passed since the final court judgment allowing the removal to go forward. A lot of pressure had built up.

Then, as I awaited Maurice and Kasimu, Lee popped off his pedestal.

I had expected something more — a wrenching loose, a crumbling of marble, a clanging of iron, an anguished rebel yell, a gospel choir, sirens, thunder, earthquakes, a plague of locusts, the death angels and melting Nazi faces from “Raiders of the Lost Ark,” something, but the removal was ultimately notable for the silent peacefulness with which Lee lifted off. I felt a physical release, like a tooth that had been too long loose had just let go of the last dangling nerve tethering it to the socket where it was no longer useful.

Tad Bartlett and Maurice Ruffin after the removal of the Robert E. Lee statue in New Orleans, talking with Michael "Quess" Moore of Take 'Em Down NOLA, and Jeff Thomas

Maurice Ruffin: I knew very well that the removal of the Robert E. Lee Horcrux, as I called it, would be a historic moment. That’s why I missed it. My attitude toward the monuments flap, which began evolving with the yelling matches at City Hall in 2015, had reached its nadir. The intensifying stream of anonymous racist rhetoric online over the year of removal debates had convinced me the four monuments had to go. After each of the first three were removed, I’d visited each site and celebrated each time. But by the date of the final removal, something in me had changed. Monuments are symbols that hold power over people, I thought. And now this stupid, old statue of Robert Eddie Lee held power over me.

“Looks like it’s happening,” Tad’s text said, as I shrugged my feet into boots and ran out of the house.

I arrived in time to find an empty plinth. The statue was tucked behind a large, nearby truck while the work crew, masked to hide their faces from people who might identify and hurt them, hauled it onto a flatbed. I convened with Tad and Kasimu, but when the police escort mobilized, Kasimu took off running. He wanted a good shot. Tad and I lumbered after him.

What I remember most about the statue, which lay horizontal on the flatbed that crept by, was how at peace this object of intense controversy looked. Lee’s arms were crossed, his eyes so dark they seemed closed. His skin was the color of mushrooms, and mushrooms reminded me of death. I hadn’t missed witnessing a removal. I’d missed a funeral.

Lee Circle, New Orleans, moments after the statue was removed from its towering pedestal.

TB: We’d decided the day before Lee’s statue came down that the three of us would go to Selma after the statue removal was done, that I would bring Maurice and Kasimu to my old hometown and introduce them to the people and place from which I’d long ago escaped. We would explore this idea of Southern heritage — “heritage” meaning more than one group’s frozen snapshot, but a full vision of a collective past that shaped a divided present and that could suggest a unified future — for two towns, for a region, for a country.

We carved out 48 hours over the July Fourth holiday. As the day of our departure grew closer, I became anxious we wouldn’t be able to pull it off — that Selma might disappoint my two New Orleans friends in some way, that it might be too stuck in the past, or too small in its concerns or that my memory was too large, too inaccurate or that Selma wouldn’t want to give me the time of day.

I’d made a playlist to make the drive less anxious — songs I’d listened to on the tape deck of my old hatchback when I drove around Selma on weekend nights, punk music, hip-hop, jazz, poets, protest songwriters, geniuses. Maurice, Kasimu, and I listened to those songs as we headed out of New Orleans late afternoon on July 3, as we turned off the Interstate north of Mobile, onto U.S. Highway 43, through the little towns of Creola, MacIntosh, Mount Vernon, and across the Tombigbee River into Jackson.

MR: I’ve never liked the South. I don’t hate the place where I was born and have always lived. I’m not even bitter about it. I’m just not much of a fan. Защо? There’s a moment that happens anytime I travel anywhere south of the Mason-Dixon line with friends. It’s usually a fleeting incident — what the woke kids call a microaggression, a term that makes me think of a mosquito landing on my thigh. But these moments never fail to remind me that I have a place and that some people want to make sure I understand where that place is. The moments usually happen so quickly they almost don’t register. Whenever I realize what’s going on, my cheeks get hot and I’m always a bit embarrassed that it’s happening. Like getting caught on a jumbotron while you’re scarfing down a hot dog.

This trip’s Moment occurred after I placed an order at an old-timey burger joint Tad insisted was a slice of Americana Pie. At this place, they take your money when you order, but don’t take your name or give you a ticket or anything. Then, you sit and wait. Eventually, someone calls out the contents of your order, and you go get it. I sat at a picnic table and watched a group of teens and tweens. One girl playfully tortured her little brother. Then, the cheerful kids got their grub from the counter. This is the South, I thought. This is America.

Finally, my order came up. At the window, a pretty girl in a blue T-shirt held my order like you might hold a puppy by the scruff of its neck.

“Did you pay for this?” she asked, skeptically. I considered for a moment that maybe mistakes were made. Maybe they had given me a receipt, and I lost it. Or maybe they asked for my name, and I forgot to give it. Maybe I really hadn’t paid for the food, after all. Кой знаеше? Perhaps someone else ordered the exact same thing. It’s such a funny thing to gaslight yourself.

My stomach turned, my cheeks warmed, and my heart raced. I was furious, but bit my tongue. Losing my temper after sunset in rural Alabama couldn’t possibly end well for me.

“Why yes.” I smiled, “I paid. Promise.” The girl extended her arm and plopped the bag into my hands. I went back to the table. Tad shot me a look.

“The craziest thing,” I said.

TB: We drove out of Jackson past crowds of teenagers pulled over to the side of the road, grouped together atop the hoods and trunks of their cars, in pickup beds, all watching to the freshly darkened western sky. Fireworks a day early, as in so many little towns worried about getting up early to go to work on the fifth day of July.

Up U.S. 43 through the Alabama night, through Grove Hill and on to Thomasville, where my family had lived for a year, when I was 5, in a two-bedroom apartment in a complex with a Doberman Pinscher who left teeth marks in me more than once, an old lady who fed kids sugar cubes that she’d soaked in brandy and then lit on fire, and some asshole who threw my Big Wheel into the kudzu-lined ravine next to the parking lot. Then up state Highway 5 through Pine Hill, where my Dad worked in the paper mill, then up state Highway 22 and into Selma, where we’d moved when I was 6.

It was nearing 10:30 p.m. on July 3 when we pulled up to the St. James Hotel on Water Avenue. Built in 1837, it had been the grand hotel where the planters stayed when they came to ship cotton and buy people. It survived the burning of much of the town in 1865 after Union Gen. James Wilson’s troops defeated the Confederates guarding Selma.

We put our stuff down in our corner suite and stepped out onto the balcony overlooking the river, glasses of rye whiskey in hand. To our right, perched in humid air over gurgling water, was the Edmund Pettus Bridge, as real and mythical as ever.

The Edmund Pettus Bridge, Selma, Alabama.

MR: Whenever I arrive in a new place, I consider escape routes. This was hard to do upon arriving in Selma because we’d traveled a narrow, country road long after dark. The hotel didn’t reassure me. The lobby was full of pictures of the white people who came together to refurbish the building after it fell into decades of ruin. The house style was Baroque furniture, glazed fixtures, ornate carpets. I wondered whose bodies the money was extracted from to create this place.

Just when I began thinking the place was too much of a metaphor for the whole South, I noticed a room off the lobby called The Planters’ Parlor. “Planter” is a euphemism for the men who shipped black people to plantations and worked them to death without pay. A parlor is a place for relaxation or games. But it’s also a place, such as in a monastery, where monks converse with travelers seeking enlightenment. I didn’t want enlightenment from the ghosts who once reclined in that room, so I grabbed my luggage and took my black ass upstairs.

After drinks, Kasimu and Tad headed out for a midnight walk around.

TB: Kasimu made me nervous at first with the photographs he was trying to capture of the old Washington Street Grocery. He seemed oblivious to the groups of young black men gathered around parked cars, music blaring, bass booming, drinking from paper-sacked cans and bottles, throwing stern looks our way. But in my nervousness I felt not just a little like another typical scared white man, and I kept my mouth shut.

I shadowed Kasimu through a parking lot and down a sidewalk past more groups hanging out. Then, a car passed by, windows down, young women inside laughing and partying to music on a hot summer night, and I felt calmer. I was once again Tad who used to live here. How time can stretch forever and change you, then vanish in an instant.

Gunshots popped behind us. Once, twice, three times. Cars sped toward us from the direction of the shots, turned the corner onto Broad in each direction, all leaving the scene.

“Come on, stay down, move,” Kasimu said, and we moved, staying close to the storefronts, pausing for a moment before crossing an open lot, moving back in the direction of the hotel. More cars sped down the street.

We knocked to be let into the lobby by a security guard.

“Hear anything?” Kasimu asked him.

The security guard paused for a moment. “Always something happening in Selma,” he said, then turned and looked back out the front windows.

TB: It was a quiet holiday morning as we walked out of the hotel. We met no one on our one-block walk to the foot of the Edmund Pettus Bridge.

Edmund Winston Pettus was a delegate to the Alabama secession convention in 1861. The infantry units he commanded surrendered to Union forces three times in 1862 and 1863. He later commanded brigades in the Confederates’ losing battles in Chattanooga, Atlanta, and the Carolinas. After the war, he was named the Grand Dragon of the Alabama Ku Klux Klan and was elected twice to the U.S. Senate based on “his virulent opposition to the constitutional amendments following the Civil War that elevated former slaves to the status of free citizens,” as journalist Errin Whack wrote for Smithsonian two years ago.

The Edmund Pettus Bridge is not known for this failed military man and white supremacist, but for the horrors and bravery of a series of Civil Rights marches in 1965. It’s known for John Lewis’s blood, for mounted posse-men’s chains and barbed-wire-wrapped clubs, for tear gas and screams. It’s known for a march two weeks later led arm-in-arm by Lewis, Martin Luther King Jr., and local pastor and activist Frederick D. Reese (also the principal of Selma High School my senior year).

As a kid, I’d hung out underneath the bridge, its shadows a salve to summer heat, the river water’s shimmering reflections on its underside, car tires percussing across expansion joints above.

MR: The Civil Rights park across the river at the base of the Pettus Bridge saddened me. I had been to the Birmingham Civil Rights National Monument, the Martin Luther King National Historic Site in Atlanta, the Lorraine Hotel in Memphis, the Lincoln Memorial, and the Anne Frank House in Amsterdam. There was a magnificence to each, and they were well-maintained and crowded with visitors.

The Selma site couldn’t have appeared more of an afterthought. Here I was at the site of one of the most dramatic confrontations of the Civil Rights Movement, but the park seemed as if it had been thrown up overnight like graffiti. The site sat off to the side, in the crook of the bridge’s elbow. If you tossed a burger wrapper out of your car, this is where it would land.

Sleek, funereal monoliths sat next to flimsy, vinyl banners honoring unknown slaves and soldiers. Several wooden pavilions were arrayed toward the riverbank, rotting in the morning heat and humidity.

Someone cared about the park. People had used their own money and sweat to place the monuments here. But the people who did this were fighting a losing battle. They didn’t have the money, clout, or community support to do what should be done properly.

I looked back up at the bridge and realized I didn’t know anything. I claimed support for the people who put their bodies on the line in the 1960s. But I dishonored them with my indifference. I felt ashamed. I was a bandwagon activist.

TB: We drove to the Old Live Oak Cemetery, where dirt paths meander through dappled shade of oak and magnolia trees draped in Spanish moss. I used to spent afternoons wandering the gravestones, piecing together stories of infants and mothers born as long ago as the late 1700s and of young men killed in battle, names known and unknown. I’d made out with girls there, written angsty teen-ager poems.

In 2015, the local United Daughters of the Confederacy — the “Friends of Forrest,” named for Nathan Bedford Forrest, the original Klan Grand Wizard and the Confederate general who lost the Battle of Selma — gained ownership of a one-acre circle in the middle of the cemetery. They erected tall flagpoles featuring the Confederate battle flag and the stars-and-bars, a bust of Forrest, and security cameras. They also regularly plant small Confederate battle flags throughout the cemetery, a bloody flag field like fire in the sunlight. The Friends of Forrest have long been helmed by Pat Godwin, who describes her role in promoting the Confederate cause and the memory of Forrest as “providential. … [O]ur Lord has allowed me to be just a small part in this effort to pay homage to Gen. Forrest that is properly due him, especially here in Selma….”

A bust of Confederate general and Ku Klux Klan leader Nathan Bedford Forrest in the Old Live Oak Cemetery

MR: What surprised me most was how little I felt. I was standing beneath a tall post-Reconstruction obelisk dedicated to the Confederacy. It seemed every other headstone was decorated with a little Confederate flag. A few yards away sat a cannon that fired munitions at the Union soldiers who came to liberate people who looked like me. The inscription on the bust of Forrest lauded him as a “Wizard of the Saddle.” But my heart didn’t race. I guess I was confused.

To be clear, I hate the Confederacy and all it stands for, but I was struck by the fact that I was actually in the heart of the Confederacy. Whereas New Orleans did not vigorously fight to oppose the Union’s liberation, an actual battle took place in Selma. Men, whether I agreed with them or not, fought and died here.

I had a fleeting thought that, if the Confederacy couldn’t have a monument here, then where could they? This was the effect standing in a cemetery in the Heart of Dixie had on me. Like I said, I was confused.

TB: We were in for pleasant graveyard company, my old friend Vaughan Russell. An older pillar of the Selma community, Vaughan is a lawyer and municipal judge. When I was in high school, I appeared before him on a reckless driving ticket. One summer in college, I worked for him as a law clerk. My senior year of high school, Vaughan was my lawyer, representing me when two white vice-principals at the high school tried to expel me.

In 1990, the six white school board members voted against the five black school board members to end their contract with the city school system’s first black superintendent, Dr. Norward Roussell, a bright and innovative educator from New Orleans. I was one of the students leading a series of protests supporting his contract’s renewal. I received telephoned death threats, “nigger lover” notes under my windshield, and an anonymous letter accusing me of being an “anti-white racist against your own race.” The two white vice-principals began interrogating me for a couple hours every day about an unsubstantiated rumor about drinking on a debate team trip. They yelled at me that they’d suspended “two of them black kids” for drinking after a track meet and they would by-God expel me.

So, Vaughan and I have some history. Plus he’s proudly and compassionately liberal in a small Southern town, an example I’ve taken to heart. Together, we strolled around the Confederate Circle. “Now there used to be markers here for the unknown Union soldiers killed in the Battle of Selma where are they?” Vaughan said as we walked among the low old gravestones.

“I thought I remembered markers for Union soldiers, too,” I said, “but figured maybe I was misremembering.”

“Oh, no, you were remembering right.” There were a handful of blank spots in the otherwise even rows of stones.

Vaughan regaled us with stories from his family’s past. He pointed to a plot near the Confederate Circle, where one of his Civil War-era ancestors was buried. I asked Vaughan, with his family’s long ties to Selma, what his feelings were as to the battle flag and the “heritage” arguments.

“The Confederate battle flag has its place in museums,” he answered. “I do not connect on any level with those who would carry it in public or display it as an item with current meaning. I’m named for a captain who served in the cavalry for the CSA, but after he returned home and at his death, he loved both his region and his country, or at least that is what I have been told by my grandmother. I would like to think that some of the vestiges of his character remain with me.”

No such character appears to reside in the motives of Godwin and her ilk, the ones who had taken a peaceful spot in the cemetery and turned it into a segregationist-era wet dream of Confederate battle-flag paraphernalia. In an April 2013 post on one “Southern Heritage” Facebook page, Godwin referred to Selma as “Zimbabwe on de Alabamy,” and to the fight to dedicate public space to a statue of Forrest as a “Jungle Campaign.” In another post submitted to a pro-Confederate website in 2012, she wrote that “… there is NO justice for white folks anymore,” continuing, “I am as President Davis … one without a country … that is until we reconvene in Montgomery, Alabama once again as a GOVERNMENT OF OUR OWN!” The genteel Daughters of the Confederacy, ladies and gentlemen.


Edmund Pettus Bridge

The Edmund Pettus Bridge crosses the Alabama River in Selma, Alabama. The bridge was the site of a landmark event in the history of the civil rights movement that became known as “Bloody Sunday.” On that day in 1965, white law-enforcement officers violently dispersed African American protesters as they crossed the bridge during the Selma March.

The Edmund Pettus Bridge is a four-lane bridge made of steel and concrete. The bridge measures some 1,248 feet (380 meters) in length and is located in Selma’s historic city center. Workers completed the bridge in 1940, and city officials named it for Edmund Winston Pettus. Pettus was born in Alabama and was from a family of wealthy cotton planters who owned enslaved persons. During the American Civil War, Pettus joined the Confederacy and quickly moved up the ranks to become a general. He was a member of the Ku Klux Klan and in his later years served as a U.S. senator.

In 1965 civil rights activists gathered in Selma to protest voting rights violations against African Americans. The activists planned a march from Selma to Montgomery, the state’s capital, on Sunday, March 7, 1965. After the marchers crossed the bridge, however, they encountered sheriff’s deputies, deputized civilians, and dozens of state troopers. The police told the marchers to leave, but, before they could, the state troopers advanced. They threw tear gas, spat on the marchers, and attacked them with clubs and whips. More than 50 marchers were injured.

After the incident the Edmund Pettus Bridge stood as a symbol of the fight for African American civil rights. The U.S. government designated it a National Historic Landmark in 2013. Because of Pettus’s connection with slavery and white supremacy, civil rights activists beginning in the early 21st century petitioned to have the bridge renamed. Many proposed that it be named after activist and politician John Lewis, one of the African American leaders of the march on Bloody Sunday. In the aftermath of renewed Black Lives Matter activism in 2020 as well as Lewis’s death that same year, interest resurfaced in renaming the bridge after him.


Гледай видеото: Таинственная история Людовика XVII рассказывает историк Алексей Кузнецов (Август 2022).